Проблема за боговете на древните българи е засяган от много изследователи. Повечето изследователи посочват за такъв само Тангра, осланяйки се на един надпис от времето на кана субиги Омуртаг. Един от първите изследователи на българското езичество е Георги Раковски, който почва да търси следите му в народното творчество.
В днешно време неговото дело продължава проф. Анчо Калоянов с своите книги, като начало поставя кнегата му “Митове” С.1979. Настоящото изследване има за цел да продължи тези търсения като се посочат в обобщен вид основните богове на нашите предци, изведени предимно от българското песенно творчество. При внимателно разглеждане на народните ни песни се виждат три основни групи персонажи. Първата група обхваща персонажи, които пряко сочат езическия период на народа. Това са Слънчевата майка, Слънцето, Месецът, Деница, змейовете и халите, самодивите и някои други по-нисши духове на природата. Втората група обхваща персонажи, които са приели християнски образ, но функциите им са чисто езически. Тези християнски светци застават на мястото на езическите богове, като някои от тях вземат функциите на няколко Бога. В тази група влизат св. Иван, св. Илия, св. Никола, св. Архангел Михаил, Богородица и Иисус Христос, именуван навсякъде Млада Бога. В третата група влизат персонажи, които имат по-скоро човешки характер и може да се каже, че те имат жречески и владетелски функции. Тук влизат Домна царица, Дан войвода, Янкул чобан, Янкулица и други. Всеки един персонаж от всяка група ще бъде разгледан в обобщен вид по–долу.
Първа група
Слънчева майка – Тя се среща предимно в българския фолклор. Тя се грижи за своя син Слънцето, живее на край свет, грижи се за благополучието на хората. Тя е богиня на плодородието и олицетворява земята. За последното твърдение се съди по преданието, че когато Небето и Земята се разделили се появил Месецът, а той е брат на Слънцето.
Слънце — Той е често срещан образ в българския фолклор. За разлика от фолклора на литовци, германци, японци и други народи, у нас Слънцето е в мъжки ипостас. То се жени за земно момиче, надбягва се с юнак; има сестри – Зорницата и Вечерницата, брат – Месеца. Слънцето носи плодородие и топлина. Живее на края на света. През деня минава под първата небесна дипла. Слънцето се ражда в началото на годината – Игнажден-Коледа.
Месец — Месецът в българския фолклор е преимуществено в мъжки ипостас, като назоваване от му "месечина" навежда на мисълта за женски образ. Той има четири образа съобразно мените му. В фолклора Месецът е свързан с различни поверия, засягащи почти всички сфери на живота. Той, както и звездите има магически сили.
Деница — Името й може да се свържи с авестийската дума за вяра "daena", преминала впоследствие в тюркските езици като "din". То напомня и за българската дума "ден" — светлата част от денонощието. В крайна сметка може да се етимолигизира като "носеща светлина, вяра". В фолклора ни тя се представя като сестра на Слънцето, която се жени за юнак, надбягал Слънцето. Тя е покровителка на овчарите и пастирите, както е и господарка на болестите. В книгата си "Български шаманизъм" Анчо Калоянов я разглежда като образ на Плеядите. Те представляват шест-осем звезди и една централна. Те са наричани също Стожерите и представляват сезонни заместители на Златния стожер — Полярната звезда. С Деница е свързан и 77 годишен цикъл, отнасящ се до периода на Халеевата комета. Народните ни песни я познават с различни имена — Яна, Янкулица, Дена, Дана Ангелина и т.н. Това са имена на съпругата на персонаж известен също под различни — Яно, Янкул, Дан, Данкул, Бойдан и т.н.
Лада – присъствието й в българския пантеон се съди по наличието й в обреда ладуване, лазаруване, в някои песни се споменава за река Лада или за мома Лада. Нейният образ е силно свързан с водата и моминските инициационни обреди. Свързването й с водата може да я доближи до образите на Яна, чието име от своя страна се свързва с река, потокът време, годината. За това говори проф. А. Калоянов в своята книга “Български митове”. Това й съответствие ни дава право да се сметне, че Лада е съпруга на Янкул.
Змей — Змеят е стопанин на местностите и селищата. Той се бори с чуждите змейове, осигурявайки плодородие на охраняваното от него място; докарва дъжд. Така в образа на змея се открива богът на дъжда, гърма и плодородието. Основните му противници са халите и ламите, които са негови сестри и носят само бедствия – порои, мъгли, градушки бури и т.н. Змеят, както и Слънцето се жени за земно момиче, ражда му се дете, което е чудно. Той познава магическите сили и различните билки – може да се превръща в различни предмети. Той е дух.покровител на шаманите.
Самодиви, самовили, юди — Те ас покровителки на живота и смъртта, владеят различни болести, както и знаят как да ги лекуват, стопани са на водни източници, обитават гори и планини. Обичат да танцуват;отвличат земни девойки, които правят самодиви, момци, които убиват. С юнаците се побратимяват или стават техни жени. Могат да летят, яздят елени шестокрили. На земята пребивават от Благовец до Секновене, а през останалото време живеят в с. Змейково, намиращо се на края на света. Съществени атрибути на самодивите са техните ризи, които им позволяват да летят, поясът зуница – с цветовете на дъгата, като зеленият цвят е преобладаващ. Редица песни представят самодивата като строител на град, намиращ се под небето между два облака. Този градеж се прави от човешки души или трупове.. Градежът представлява един вид езически рай, в който умрелите продължават да живеят и да се занимават с приятни работи. Понякога градът се намира не на небето, а високо в планината. Самодивата представлява владетелка на рая и мъртвите, като и Господ в сходни песни.
Втора група
Богородица – Тя е богиня на плодородието и родилките. Известна е с имената св. Мария, Стара Божа майка и Божа майка. Тя е майка на Млада Бога.
Иисус Христос — Нарича се още и предимно млада Бога. Песните го представят винаги като малък – бебе, но това е така, защото тези песни са коледни – рождения ден на Исус Христос, който съвпада с раждането на Слънцето, на чието място често застава.
Свети Иван — Той е единият от тримата най-важни светци в българския фолклор. Той участва при разделянето на небето, а може да се предположи и на земята според една песен от Македония. При разделянето на небето, на св. Иван се пада кумството и побратимството. Св. Иван се представя като строител на три църкви, в които да свещенодейства – да венчава, да кръщава и да прощава. Тези му функции го правят първия свещеник, жрец. По християнски маниер св. Иван кръщава Млада Бога, който както бе казано по-горе, съответства на Слънцето. Светецът има три основни празника – Ивановден, Еньовден и Секновение. Името му Еньо го свързва с персонаж от третата група, а именно Стари Яно или Янкул.
Свети Никола — Това е вторият светец, който се почита силно в България и присъства в фолклора. Св. Никола се представя като по-стар брат на св. Иван. При разделянето на небето на него се падат северните морета – да помага на лодкарите (гемиджиите), както и “служби и трапези”. Тези му функции го определят също както св. Иван като жрец, който отговаря за жертвоприношенията и правилното извършване на обредите. В много песни той се представя като покровител и раздаващ плодородие Св. Никола превежда Младия Бог от старата в новата година. Според някои изследователи светецът има шамански функции и действия Той е шаман, главен жрец,помагащ на другите шамани, жреци, опитващи се да достигнат Света гора.. По време на трапеза св. Никола заспива (унася се) и духът му отива да спасява гемиджии в морето. Това състояние е характерно за шаманите. В този тип светецът винаги се нарича главен светец. Светията се представя като строител на златна черква, чието градиво не достига и той се нуждае от заем от сестра му Ангелина – змеица и вдовица, живееща в Долна земя. Тази черква може да съответства на годината или по-скоро на дома на жреца. В лицето на св. Никола много изследователи виждат образа на “славянския” Велес, който също се представя като жрец – покровител на богатството, музиката, научил хората да сеят и орат, лечението, мъдростта, водач на пътешествениците, звезден пастир. Много от тези функции на Велес, споменати в речника на древните имена и думи в “Влескнига”, напомнят за шамански функции.
Св. Илия — Той е третият главен светец в българския фолклор. При разделянето на небето на него се падат летни гръмове и трескове . Когато се разделя земята на него се пада Каравлашко, която не почита християнския Бог и семейните ценности. В тези песни са представени ясно функциите на светеца, а именно покровител на плодородието, на различни болести, предава божия закон на хората. Св. Илия притежава райските ключове, с които затваря и пуска дъждовните облаци. Светецът се представя също и като борещ се с ламя, която вреди на плодородието. По същия начин се представя и св. Георги, както и змеят-стопанин на синура. Освен тези му функции св. Илия е и викач на боговете (светиите) за трапезата на св. Петка или св. Неделя, както и на царя. Като жертвени животни на св. Илия са бика и овена, а в древни времена и елена. Известна е легендата за саможертвата на елена, който се явявал на този или на други празници (Гергьовден, Преображение) за да бъде принесен в жертва. Това са все жертви, свързващи се с Слънцето, а еленът дори и с предците.
Св. Георги — Св. Георги е един от най-почитаните светци в България . Той се смята за покровител на възраждащата се природа и на стадата от овце. Светецът се представя като борещ се с ламя, която задържа плодородието. Св. Георги винаги се представя на бял кон. Денят му се свързва с скриването на Плеядите и е смятан за един от плеядните светци, заедно с по-големия му брат св. Димитър и св. Архангел Михаил.
Св. Димитър — Вярва се, че св. Димитър носи зима, докато св. Георги — лято. Празниците на двамата светци очертават границите на два периода – усиленото лято и времето за почивка зима. Св. Димитър се представя като белобрад старец, по-голям брат на св. Георги. На Димитровден се разпускат работниците. Св. Димитър не е от най-срещаните персонажи в българския фолклор. Съботата преди празника се прави Димитровска задушница. Според древнобългарския календар денят на св. Димитър се пада в събота, което навежда на мисълта, че двата празника са били на един и същи ден.
Архангел Михаил — Единственият от всички архангели, намерил място в българския фолклор е архангел Михаил. Той се представя като пратеник на Бога, за да вземе душата на човека и да я заведе в рая или просто като пратеник, изпълняващ поръките на Господ или светците. Архангел Михаил се представя като притежаващ стада и семейство девет "костадина", т.е. царе. Според една песен Божата майка засажда три дървета, които завързват златни ябълки . Тези дървета ги пази архангел, който може да се сметне, че е архангел Михаил. След като узреят ябълките се вземат от своя пазач и служат за лекуване. От тази песен може да се изведе още една функция на архангел Михаил, а именно лечителската. Архангел Михаил може да се сметне за първия смъртен цар и шаман, равняващ се на авестийския Йима и ведийския Яма. Основание за това дават песните, в които името му се свързва с това на Янкул и наличието на синове, наричани "костадина", обобщаващо название за цар. Името му естествено е взето от християнството.
Огнена Марина — Тя се почита за предпазване от пожари . Огнена Марина има царски произход. Нейната майка е Домна царица, която я ражда след като взема билка за да зачене, дадена й от Слънцето. Светицата е обречена да стане жена на Слънцето и то я взема на Гергьовден. Нейният празник (17 юли) се пада в средата на лятото и е известен като Горещници, траещ три дена. На него се пали нов, божи, див огън, който е бил загасен на първия Горещник (15 юли). Името й се смесва с това на Богородица – света Мария. Самото име Марина може да се преведе като “огнена, слънчева”, тъй като е от един корен с източноиранското название на Слънцето “mar”. В Странджа, Родопите и по поречието на р. Струма и р. Места светицата е известна като господарка на змиите и лечителка от тяхното ухапване. Тя се почита като лечителка и покровителка на брака. От една песен за разделяне на земята между трима светци се разбира, че св. Илия, св. Иван и св. Никола са братя на светицата.
Господ — В българския фолклор неговия образ няма нищо общо с християнското му възприемане. Нарича се Вишен или дядо господ. Представя се като строител на църква от човешки души, което го прави господар на живота и смъртта. В фолклора се изобразява по два начина – антропоморфно и фитоморфно. В антропоморфен вид той се представя като яздещ кон или сур елен, разделящ света между светците след сътворението. Във фитоморфен вид той най-често се представя като дърво. Дървото е символ на оста между световете, както и на голямото семейство. Българският Господ не олицетворява небето само по себе си, а е творческите сили, привеждащи хаоса в ред. Димитър Маринов казва, че в българския фолклор няма следи от почитане на небето. Господ е по-скоро мъжа в едно семейство, а земята – майката, съпругата в това семейство. Те са стопаните на една къща. Съществува вярване, че в далечни времена Господ е ходел и живял на земята, но впоследствие се оттегля на небето.
Трета група
Янкул – в различните части на страната той се среща под различни имена. Известен е като Янкул войвода, Дан войвода, Стари Яно, Данкул войвода. Той се представя като богат човек, притежаващ много стада и голямо семейство. Той е наричан бан, т. е. управител на област. В неговия образ са вплетени много жречески функции, които го свързват силно с св. Иван, а именно кумството и побратимството, венчаването и кръщаването. Неговият син става цар по желание на коледарите. Едно от имената му — Дан, напомня силно на Тангра. Жената на Янкул е известна като Янкулица, Яна, Дана. Тези имена напомнят за Деница, сестрата на Слънцето. Деница змеица е момата, която открива Дан войвода по време на лов.
Домна царица — Името й се тълкува като господарка. Тя се представя като майка на Огнена Марина. В една песен е оприличена на лястовица и лети след св. Еньо и карат бели и червени облаци. Домна царица е земна владетелка, но името й може да се сметне за обобщаващо,а също и за първата земна царица — сравни при скитите, които наричат Табити царица на скитите. Би могло да се направи следното предположение — докато Слънчевата майка е богиня на земята като цяло, то Домна царица е богиня на ограденото пространство — града и е също шаманка. Нейният шамански образ (търсенето на билка за зачеване, летенето след св. Еньо) се предава на децата й св. Никола и св. Иван. Домна царица може донякъде да се сравни с "скитската" Табити — богиня на свещения и домашен огън. Част от тези й функции са преминали върху Божата майка при приемане на християнството.
Цар Костадин — Това е много срещан персонаж в българския фолклор. Най-често се споменава в песните за падане на царство. Противно на мисълта, че може да изобразява византийския император, той е владетел на Каравлашко и Богданско. Цар Костадин е български владетел. Участието му в различни по съдържание песни дава основание да се смята, че името Костадин е обобщаващо за цар. Според една песен цар Костадин се смята за узурпатор на властта, но впоследствие я предава на законния наследник, който носи името Иванчо. То напомня за св. Иван, което ни дава основание да се смята, че св. Иван – Янкул е първият владетел.
Дойна — Дойна е героиня на много народни песни, предимно коледни. Тя се представя като дъщеря на владетел, има девет братя, което я свързва с архангел Михаил. Дойна мома гради град и се обзалага, че който успее да го разбие ще се ожени за нея. В друга песен с същото съдържание се казва, че този град е Будим град. Интересно е мястото, където е изграден този град в тази песен. Той е изграден по средата между небето и земята, също както строежите на Господ и самодивата. Възможно е този град да представлява езическия рай или по-скоро медното гумно. Този персонаж в някои отношения се доближава до Домна царица главно по това, че и двете са бездетки и са владетелки. Но те се различават по това, че докато Домна царица ражда дете от билка, то Дойна ражда дете от камък, което накрая отново се превръща на камък. Името Дойна би могло да значи “владетелка, господарка”, извеждайки се от думата “domina”.
Крал Будин — Като персонаж той е рядко срещан в песните, но тук се разглежда поради наличието в фолклора ни на град Будин (Будим). Самото название "крал Будин" означава крал (владетел) на град Будим. В една песен този владетел се представя като имащ син Михаил и дъщеря Ирина. Самото това сведение ни отпраща към Дан войвода, а и към архангел Михаил, които са владетели на този град. Изследователите свързват името на града с Будапеща, но той може да се свърже и с старото име на Видин, което е Бъдинъ. По-скоро това е условен град — столица на Българската държава. Той е центърът — стожерът на страната, съответстващ на Полярната звезда (Златния стожер).
От направеното изложение могат да се изведат 12 божества, запазили се в българския фолклор по един или друг начин. Това са Слънчева майка (Стара Божа майка, Богородица), Слънце (Иисус Христос, Млада Бога), Месец, Деница (Яна, Дана), Янкул (Дан, Стари Яно; св. Иван), св. Илия, св. Никола, св. Огнена Марина, Архангел Михаил, св. Димитър, св. Георги, Господ. Към тях може да се прибави и Домна царица, с което стават 13. Основен момент в народните ни песни е семейството и продължаването на Рода. На това са подчинени и боговете. Те се разделят на две семейни групи, които влизат в роднински взаимоотношения. В първото начело стои Слънчевата майка, а в второто Домна царица. От семейството на Домна царица произхожда човешкия род и най-вече владетелския и жречески род. Те разделят страната на три части, а в последствие на девет. До този извод може да се стигне като се разгледат песните от типа “разделяне на земята от светиите” и синовете на Михаил, които са девет и са наречени “костадина”, т.е. царе.
Заключение
Целият живот на българският народ е свързан с почитането на древните богове, създали света и живота на него, както и правилата по които той следва да се развива. Център на древната вяра е родът и семейството, създадено около огъня на дома. Народът почита своите предци и вярва, че те го пазят от всяко зло и се стремят да увеличат родословието. Най-голямото богатство на древния българин е било семейството, което се вижда от народните ни песни. Основателите на рода са били издигнати в богове. Това са били не само първите владетели, но и жреци, утвърдили обредите и обичаите. Самите богове са създатели на семейства, както се вижда от изследването. Боговете се грижат за умножаване на богатството. Сред българския народ всеки глава на семейство и съпругата му са жреци вътре в семейството и извършват основните действия от всеки обред. По същия начин старейшината на селището е главен жрец при обществените обреди и обичаи. Формата на семейството и рода се проявяват и на държавно ниво – царят е и върховен жрец и в него се отразява образа на върховния небесен Бог, който го е поставил на престола.
Литература:
1. Калоянов, Анчо. Български митове. С. 1979
2. Калоянов, Анчо. Българският шаманизъм. С. 1995
3. Калоянов, Анчо. Добър юнак с добра коня.В. 1986
4. Димитрова, Иваничка. Българска митология. С. 1981
5. Народна поезия и проза. Т.2,Т.4. С. 1988
6. Вековно наследство.т.1.С. 1976
7. Венедиков, Иван. Медното гумно. С. 1995
8. Венедиков,Иван. Златният стожер на прабългарите. С. 1987
9. СбНУ т.2-т.60 С. 1880-1994
10. Дражева, Райна. Гергьовден. С. 1982
11. Ганева-Райчева, Валентина.Еньовден.С. 1990
12. Василева,Маргарита. Коледа и Сурва.С. 1988
13. Беновска-Събкова,Милена. Змеят в българския фолклор.С. 1995
14. Веркович, Стефан И. Народне песме македонски бугара. С. 1980 (фототипно издание)
15. Братя Миладинови. Български народни песни. С. 1981 (фототипно издание)
16. Влескнига. Омск 2000
